“Моето куче харесва Рената”- спектакъл за възможността

Постановка: Галина Борисова
Участват: актрисата Лидия Стефанова и кучето Рони
Театър “Сфумато”, 2006

Снимки: Виктор Влаеску 

Кога хората  слушат оперна музика? Кои от тях харесват Рената Тибалди? Кои от тези, които харесват  ариите на Рената, имат кучета? Какво общо има между кучето и оперните арии ? Отговорите на тези въпроси правят съдържанието  на новия спектакъл на Галина Борисова с актрисата Лидия Стефанова /моно/, “Моето куче харесва Рената”. Смисълът на този спектакълопърформънс е в споделяннето, а не в “посланието”. И това причинява смущаващата му уникалност. /Дори не толкова присъствието на живото куче на сцената/. Той е своеобразно продължение на линията на хореографката от последния й моно-спектакъл “Хуанита Хилдегард Бо”, което означава: лаконичност, дълги тишини  и паузи в действието, емоционална сдържаност и екстремална вътрешна наситеност на поведението, знакова музика, трагикомични контрасти, самоироиния и безмилостно саморазкриване до пълна голота, в прекия и преносен смисъл. Хората слушат оперна музика, когато са настроени романтично, когато са вътре в себе си, когато копнеят за красиви отношения, когато са емоционално изтънчени, когато обичат самотата си и се чувствуват конфотно в нея. Жените живеят с кучета, когато са изчерпали илюзията за взаимността. Кучетата слушат оперна музика, когато живеят със самотна жена на средна възраст, изгубила мечтите си, блуждаеща в спомените си, копнееща за чувствена вярност и споделено спокойствие. Рената Тибалди звучи сърцераздирателно, но не мелодраматично, особено след кичозно-драматичното изпълнение на “Yesterday” в ориенталска интерпретация. Надсмиването над  “ вчера”  се превръща в своеобразно харакири на “ жената в жената”. Щом любовта е мит, то жената е сбор от външности, измежду които голотата е също костюм. Костюм на протестиращата невъзможност.  Самотата в този спектакъл не изисква съчуствие. Тя е. Без самосъжаление, без самоизтъкване, без съпротива, без желание за преодоляване. Тя е самота, доведена до абсолют, в който звучи “Манон Леско”, или”Лучия ди Ламермур” , или “Тоска”, или “Мадам Бътерфлай”….Гласът на женския страстен, самоубийствено еротичен нагон, превръщащ  любота в подвиг и саможертва. И също във висш идеал, който разбира се е небъзможен в реалността. Тогава, с пост-романтичен жест, жената сваля яркото плюшено палто от душата си, обръща гръб на “публиката” и отива да се преоблече за следващия епизод. Просто да смени  външността. Защото “шоуто трябва да продължи”, дори когато вече няма нищо за показване. Противно на логичното очакване, спектакълът не звучи феминистки, нито дори особено еманципирано. Тъкмо обратното. Той е уязвим, смущаващо откровен, рафинирано овладян и чупливо крехък, като жена около четиридесетте. Която е имала съдбата да приеме, че най-добрият й приятел е кучето.

текст, написан от МИЛА ИСКРЕНОВА във вестник “Култура”, 31.10.2005